- Госпожо Петрунова, вие сте известен писател, но през последните години се наложихте като ярък представител на криминалния /условно казано/ жанр. Питам се дали като жена изпитвате трудности - а и недоверие понякога – да събирате факти от най-тъмните страни на живота и да поддържате контакти с органите на реда?
Независимо от вашето “условно казано” аз ще възроптая срещу определението “представител на криминалния жанр”. Признавам, че се блазня когато ме наричат “българската Агата Кристи”, но в никакъв случай не го приемам. Великата англичанка е непостижима в заплитането на криминални интриги и още повече – в разгадаването им, докато аз се опитвам чрез криминалния сюжет да надникна в социално-политическата атмосфера на времето, интересуват ме психологията и личностните проблеми на хората в това време. Смятам делението на литературата на висока и ниска според тематиката за пълна глупост.
Въпреки че съм шопски инат, случвало се е да оставя по средата романи на автори, които минават за супер сериозни или елитарни. Угризенията ми се разсейват когато разбера, че така са постъпили и читатели с далеч по-голяма култура и литературни познания от мен. Тогава за сетен път се убеждавам, че част от хората посягат към художествената литература с нагласата да получат естетическо удоволствие, други – за развлечение, трети – да избягат от собственото си ежедневие. Колкото хора толкова и вкусове, но едно е безпорно – има ли интригуващ сюжет, присъстват ли герои, които носят чертите на вечния човек, събужда ли се размисъл, предизвиква ли се читателя към самооценка, книгата е заслужавала да бъде прочетена. Колкото до трудностите при събирането на материалите, аз като жена понякога ги сравнявам с родилните болки. Налагало се е да изтърпявам непосилни физически усилия и душевни страдания, да потискам страховете си, защото иначе романът няма да се роди. Това обикновено се случва, когато някой главозамаял се тъпак в кожа на политик, депутат, магистрат, полицай или чиновник започне да се прави на важен, отказва срещи или безогледно ме лъже. Още по-гадни са сблъсъците с хора които отвсякъде са омърляни. Те по правило се държат като недосегаеми богове - не само заради парите и обръча от бодигардове, а защото нито едно тяхно престъпление не е получило присъда. За щастие повечето ми “информатори” уважават педантичната упоритост, с която търся истината и много добронамерено ми помагат.
- Има ли специална причина или повод да насочите вниманието си към най-болезнените порядки в обществото ни днес?
Навремето, когато започнах да се занимавам с женската престъпност всички ме упрекваха, че се захващам с измета на обществото вместо със заслужили с положителните си дела жени. Наистина къде-къде по-лесно и приятно щеше да е общуването с професорки, актриси, общественички вместо с крадли, убийки, измамнички, наркоманки. Но нямаше да я има онази възбуждаща тръпка пред неизвестното. Какви са тези жени, кое ги е отклонило от правия път, как са извършили престъплението и защо, усещат ли вината си? Въпроси, въпроси… Заради отговорите им “влязох” дори в Сливенския затвор, а след това – и в Клиниката по алкохолизъм и наркомании. Признавам, че всяка книга е била едно невероятно приключение на духа, което си струва усилията. С времето въпросите се меняха. Напоследък живо ме занимава феноменът българска мафия. В няколко романа проследих развитието й - от самото й раждане до наши дни. Някогашните яки, недодялани момчета, чийто основен капитал беше бруталната сила постепенно се изфиниха, облякоха маркови дрехи, купиха си специалисти за консултанти, оградиха се с манекенки и фолк певици, влязоха в кръвосмесителни връзки с лидери на партии и министерства. За тях се пише и говори десетократно повече отколкото за неопровержимо духовните първенци на страната. Канят ги на светски партита и даже на важни политически и икономически форуми. Както върви от “Пета власт”, както ги нарекох в един от романите си, те се превръщат в първа. Не по-безинтересно за мен е превъплъщението на хората, които излизаха на публичната сцена искрени намерения да направят живота ни по-богат и по-спокоен. Едва ли в друго време на родната ни история “Стълбата” на Смирненски е била по-нагледна илюстрация на морала на политическата класа. Корупцията стана стил на управление във всички области на държавата. Никой вече не се срамува от безхаберието си към своите задължения. Когато зашумят пари понятия като чест, достойнство, съвест се разпияват като сухи листа . Свидетели сме как заради интереса се предават идеали, потъпкват се каузи. Повечето от моите книги са посветени именно на тези болезнени за народа ни порядки. Стремя се, независимо от трудностите, да стигам до корена им, да ги показвам в истинския им вид, защото съм убедена, че премълчаването или омаловажаването на злото го окуражава и то се превръща в рак с безброй метастази. Искам да вдъхна оптимизъм на моите читатели, защото си давам сметка колко опасен е обсебващият ни нихилистичен песимизъм. Всичко се вижда само в черни краски, живеем като пред апокалипсис. Народ без вяра и надежда е като локомотив без машинист. Независимо че един от романите ми се нарича “Любов в криминално време”, аз нито веднъж не вдигнах бяло знаме пред черните рицари. Напълно съм осъзнала, че държавността е по-силна от престъпността. Показвам го чрез героите в последния си роман “Дни за любов и убийства”. Те са превърнали борбата срещу мафията в своя мисия. Работят като докери, разсъждават като шахматисти, използват научните методи като технократи. Аз срещнах на живо такива хора, благодарна съм им, че укрепиха надеждата ми, че моето – на два пъти пожертвано поколение - ще доживее до нормално време.
- Какво е отношението на структурите на МВР към книгите ти?
През годините постепенно ледът се топеше, но в никакъв случай не е настъпила любовна идилия. Тези структури по начало са затворена система трудно допускат външни хора, особено са предпазливи към пишещите. Предполагам, че неоспоримата истина в моите книги, автетичността, с която предавам тънкостите, а и трудностите, при които работят служителите на МВР промениха отношението към мен. Приятно ми е, че доста висши служители, включително министър Петканов и ген. Бойко Борисов, се срещнаха с мен и макар някои от тях да се бяха подразнили от написаното в книгите ми, изразиха уважение и признателност. Още по-приятно ми стана когато млад сержант, които дежуреше на входа на една от дирекциите на МВР, като чу името ми, застана мирно и ми козирува. За съжаление все още ръководители и служители в това министерство не могат да разберат, че писателят е техен най-искрен съратник в борбата за чисто и спокойно общество.
- Освен талантлив автор вие сте и смела жена, щом така открито разобличавате престъпния свят? Не се ли страхувате от пипалата му?
Страхът е най-нормалното човешко качество. До голяма степен човек е оцелял благодарение на него. Той обаче е и вреден, когато те обсеби. Никога не мисля какво би ми се случило ако прокажа това или онова, защото инстинктът ми за самосъхранение положително ще ми забрани да го напиша. Успокоявам се и с факта, че в престъпния свят книгата е най-пренебрегваното занимание. Бандитите – от всички равнища - предпочитат лъскавите заведение, фитнес-залите или даже да мляскат дъвка с вдигнати крака върху луксозна масичка, вместо да четат. Не бих казала, че и хората на легитимната власт са се засилили. Те си знаят всичко! Завидях на чуждестранни колеги, които на форум на Световната асоциация на писателите-криминалисти, в която членувам, съобщиха че към ЦРУ и някои европейски полицейски централи съществували групи, които по задължение четат криминални романи защото въображението на писателя понякога раждало ситуации, неизвестни дотогава на криминалистите.
- Имате ли млади следовници?
Лека му пръст на Атанас Мандаджиев. Освен книгите си той остави още едно неоценимо наследство – секцията на писателите –криминалисти, АИЕП, в която създаде оптимален климат за творческо приятелство. За щастие делото му продължи сегашният председател на секцията д-р Славчев. С много от младите ми колеги аз съм лична приятелка. Събираме се - най-често при мен. Наред с “купоните” обсъждаме творчески проблеми. Радвам се на сериозните успехи на Радослав Маринов, Людмил Георгиев, Марин Дамянов, Фани Цуракова, Емануел Икономов, Ангелина Дичева. /Да ми прощават тези, които пропускам/. Съжалявам, че критиката все още не забелязва сериозния им принос към българската литература.
- Симпатиите ви към героя на новия ви роман “Дни за любов и убийства” Иво Димов са очевидни. Смятате ли да го направите постоянно действащо лице в бъдещите си романи?
Аз обичам предизвикателствата на неизвестното. Димов вече е позната и пребродена територия. Едва ли ще се върна към него. Замислям нещо по-интересно /поне за мен/. Дано Бог ми даде дни и кураж да го напиша.
- Как живеете днес?
С пенсия 190 лв, макар да имам сравнително високи тиражи на книгите си, аз водя трудния живот на преобладаващата част от българското население. Нито преди, нито сега съм сред привилигированите писатели. Но може би точно това подценяване помогна на развитието ми, защото с всяка нова книга трябваше да се доказвам. Благодарна съм, че земната ми природа , не ми позволява да се вземам много насериозно, защото когато един творец се усети на върха той е приключил състезанието. Най-страшното е, че ги няма най-близките ми хора. Жал ми е, че съпругът ми Чавдар Аладжов, който тази година щеше да навърши осемдесет години, не доживя да види отпечатани романите, които някогашните литературни съдници отхвърляха като неудобни. Понякога се питам: “Не приличам ли на героинята си от “Жена на прицел” която казва, че Господ я е избрал за да разбере докъде стига издръжливостта на неговите твари”. Тогава се опитвам да открия добрите възможности, които ми даван проблемите на моя живот. Не се страхувам от самотата, когато осъзнах, че тя е най-скъпоплатената свобода. Имам време и се надявам да напиша роман за успяващия човек, които следва библейското правило: ”Искай за да получиш, търси, за да намериш, почукай, за да ти отворят”.
