В училище трябва да има час по човекознание

Печат

Предлага писателката ДОНКА ПЕТРУНОВА, която казва: „Скалата на ценностите се разлюля и преобърна лошо”.

Разговора води: ЗОЯ ЗАХАРИЕВА-ЦАНКОВА

- В последния си роман „Дни за любов и убийства” вие проследявате генезиса на престъпника в лицето на Мина, която взривява. При тази нетипична за жената дейност, защо избрахте типичния вариант за изкривяване на личността – тежко семейство, трудно детство?

Мина е крещящ пример за последиците от детство без любов. Понеже е най-голямата в многодетно семейство, отрано й възлагат ролята на бавачка и на помощница на майка си, а нейните родители отдават цялата си нежност върху по-малката й сестра и двете й братчета. Огорчението от пренебрежението и жаждата за ласка се свиват в душата й като змия; те участват в по-сетнешното й развитие. Оформя се затворена, подозрителна, саможива.

Не й върви в личния живот. Появяват се неудачи и в службата. Стъпката от разочарованието и озлоблението до престъплението не е голяма. Разбира се, върху главите на мнозина хора се стоварват трудности, но не всички тръгват към престъплението. При Мина обаче почвата, върху която злото избуява е оплодена от сребролюбие и вещомания.. Така, полека-лека тя превръща направата на бомбите и убийствата в свой много доходен занаят... Когато започнах да пиша романа, и ченгетата и психолозите възразиха: „Невъзможно. В България няма жена, която взривява...” После образът ги убеди, че когато една жена си науми нещо и най-невъзможното става възможно.

- Този образ носи съществено послание.

Мина показва колко важно е от появата на бял свят малкото човече да бъде обграждано с обич и внимание. У нас поколения наред бяха възпитавани в максимата „Целувай детето само когато спи.” Този принцип се отрази доста лошо върху съдбата на много поколения, защото то – крехкото, беззащитното създание има най-голяма потребност от нежност и от усещане за собствената си значимост в пространството на големите хора. Към него трябва да се отнасяме като към възрастен. Според мен детството е като изкоп за къща. Каквито основи налееш, такава ще е и сградата, която издигаш. От темела зависи доколко тя ще е висока, здрава и солидна – т.е. какъв човек ще се оформи.

- Напоследък ни залива лавина от престъпления срещу деца. Вашето обяснение за това страшно явление?

В народа ни е натрупана вулканична отрицателна енергия и спирачките на по-лабилните хора не издържат. Децата са най-лесната жертва за склонния към престъпления. Бумът на злодеянията срещу тях има няколко специфични особености. У нас, както и по цялата планета, педофилите станаха не само по-многобройни, но и по-агресивни. Повечето от тях са богати и са в състояние да плащат за своите перверзни удоволствия. В престъпния свят се оформиха специализирани групи, които крадат, а понякога и купуват от родителите деца за сексуални услуги. Друг ужасяващ мотив е силно развитата в момента търговия с донори. Децата, като най-достъпната плячка и с най-добре запазени органи, са твърде скъпа стока. Доста често подрастващите са жертва и на психопати. Трудно ми е да говоря за най-страшното – за майките, отнели живота на дъщеричката или на сина си. Когато не желаят бебето си – те се отървават веднага след като родят. Случва се да убият рожбата си вече поотраснала – понякога, за да се освободят, а друг път с мисълта, че ще я спасят, например, от глад или насилие. Държавата уж е много разтревожена за демографския срив, а всъщност нехае за подрастващите, чиито родители са прехвърлили задълженията си върху улицата. Тези деца или са преждевременни пътници към онзи свят или ново попълнение на престъпния контингент. Аз поне не знам случай на приложение на Закона за закрила на детето към родители, които малтретират децата си или са ги изоставили на произвола на съдбата. Очевидно според утвърдената у нас гадна практика трябва нещо да се случи – убийство, изнасилване, за да бъдат взети мерки. Едва тогава може би ще се проумее, че само с постоянно действаща политика за децата ще се ограничат престъпленията срещу тях. Толкова години вече се занимавам с най-черната страна на човешката дейност. И може би най-старата – защото човечеството се е родило с престъпление: Ева открадва ябълката, Каин убива Авел...; тези са първите известни дейности на уж най-доброто Божие творение – подир тях се появяват ловът, дърводелството... Винаги ме смущават тежките изстъпления на човека.. Много отговори има. Вземете този нихилизъм на днешния човек към вечните правила – почит към възрастните, обич и уважение към детето. Тези правила силно са девалвирали.

- Твърдите, че педофилите са се увеличили. Виждате ли причините за този факт?

Модерният човек търси все по-нови и по-нови форми за сексуални удоволствия. Когато тези удоволствия - в ущърб на малкия човек - са безнаказани, естествено е те да се множат.

- Дали пък не става дума най-вече за патологични прояви?

Разбира се, има и болестни състояния – за тях не бих искала да говоря, те са въпрос на медицината. Струва ми се обаче, че и науката е в дълг към проблема педофилия. Може би трябва много по-открито и задълбочено да се говори за него – така че хората, които усетят в себе си подобно влечение, да знаят, че ще бъдат разбрани, ще им бъде осигурена терапия. А обикновено обществото – не само нашето – се отнася враждебно и с неприязън към тях. В атмосфера на толерантност, те ще имат сигурността, че ще получат съчувствие и внимание, че ще им бъде оказана помощ да се освободят от страданието си... Но не всички педофили са болни. Твърде често налице е извратеност, която е форма на слободията. Зрели мъже – някои от тях и бащи – пийнат ли две-три чашки, дават воля на половия си инстинкт; понеже няма върху кого да го осъществят, хващат дете или някоя баба – най-беззащитните. Къде са моралните задръжки и чувството за отговорност към човека! В романа „Дни за любов и убийства”, началникът на направление полковник Иво Димов, който е върл противник на бруталността и е готов да накаже своите подчинени, ако прилагат насилие спрямо арестантите, сам загубва контрол над нервите си и се нахвърля да бие злодей, изнасилил момиченце, а после го захвърлил в гората и кучетата го довършили. В живота подобна ярост може да бъде обяснена и с малката присъда, която негодникът ще получи. Не съм привърженик на принципа око за око и зъб за зъб, но за жестокостите над деца наказанието трябва да бъде много сурово, дори и смъртно!

- Сблъсквали ли сте се с хора, извършили престъпления срещу момичета и момчета? Как изглеждат те?

Съвсем нормално. Спомням си, попаднах в една компания с мъж, излежал присъда за изнасилване на дете. Веселеше се. Разправяше вицове. Беше доста забавен. Мимикрията на престъплението е доста голяма: добродушен чичко, способен занаятчия, талантлив учен, виртуоз в изкуството... И изведнъж се оказва, че той се е гаврил с дъщеря си. Тези злодеяния много трудно се откриват, понеже от страх и срам децата мълчат. В предишния ми роман – „Любов в криминално време” – една от героините идва от Видин в столицата. Всъщност, тя бяга оттам. Причината - била на дванайсет години, когато баща й започнал да я изнасилва. Щом узнава, от ужас да не се разчуе из града, майка й не взима страна, а се хвърля в Дунава.

- Документален ли е този случай или е плод на писателското въображение?

Въображението се храни от действителността. То създава литературни образи, но ги изсмуква от живота. Оттук научавам нещо, оттам узнавам друго. и накрая създавам образи и рисувам живота им сякаш са живи хора.

- За дълготрайното латентно състояние на посегачите върху деца очевидно имат вина и техните семейства, които потулват злодеянието.

Вината на семейството започва от мига, когато забрави, че детето е дете. Вялите домашни предупреждения „Не отивай при непознат чичко” и „Не взимай нищо от чужди хора” не са достатъчни, за да предпазят неопитния малък човек от опасностите, които го дебнат в джунглата на съвременния свят. Много често от криворазбрано чувство за приличие и заради страх от общественото мнение, хората скриват престъплението без да мислят за травмата, която остава у жертвата. Когато изнасилването е в дома – извършено от бащата, брата или от сродник – то може доста да продължи с мълчаливото несъгласие на майката, която се бои да извади на показ кирливата риза. Тогава нараненото от изнасилването дете, получава и втора, по-голяма рана – чувството, че майката го е предала, че е съвсем беззащитно. Подир време от така пострадали момичета и момчета излизат лоши хора и закоравели престъпници. Според статистиката и според изследванията на психолози и на криминалисти, обикновено убийците имат тежка травма в детството, най-често – от изнасилване.

- Общували ли сте с такива деца?

 

Да – с преживели този ужас, но вече поотраснали. Повечето не искат да говорят за него, но веднъж отпуснат ли се, спиране няма... И докато ги слушах, имах усещането, че съм попаднала в казан с врящ катран.

- Расте и детската престъпност. Защо, според вас?

На всички мои срещи с читатели, ми задават този въпрос. Вероятно хората са доста загрижени заради честотата на явлението. И възрастовата граница непрестанно пада – от около 17-18 години в недалечното минало, сега вече действат 12 – 10-годишни деца. Дори и 8-годишни са включени в банди на крадци – промушват ги, например, през тесните прозорчета на помещения и те отвътре отварят врати или подават ценни вещи. Ние, възрастните сме много обезпокоени от двете тенденции – снишаването на възрастта и растящата агресивност на децата. Много са причините, но главната е пак в семейството. Тук искам да направя една вметка: убедена съм, че някои деца се раждат лоши; за да станат добри е необходимо едва ли не мисионерство – щом мисионерът е превърнал африканските диваци в християни, защо родителят да не може да промени дъщеря си или своя син! Необходими са много, много усилия. Но, нека вземем нелошото дете. То се появява на този свят като бяла хартия. Върху него преди всичко се проектира стилът на живот в семейството. Ако е в дом, където насилието е основната форма на общуване между родителите, където грубостта, лошият език, безжалостта са обичайни, какво да очакваме от него? Твърде вероятно е да израсне вълче, което с юмруци и с наглост ще си пробива пътя между себеподобните.

- Родители с добри финансови възможности предлагат на своите дъщери и на синовете си компенсации за отсъствието си от тяхното битие.

Майки и бащи смятат, че като осигуряват на детето си заможен бит, охолство и задоволяват всякакви негови желания, ще го направят щастливо и ще му дадат добър старт в живота. Твърде често техните амбиции – особено на майката – да правят кариера, да печелят много пари отчуждава децата, превръща ги в своеобразни адинаци. На глед самостоятелни момичета и момчета нерядко са озлобени, отчуждени, груби, със самочувствие на велики - понеже знаят чужди езици, владеят модерните електл(ронни машинки; ще прескочат човека, през него ще минат. Семейството поставя своя печат върху личността на детето – тази истина е стара като света и ще си отиде заедно с него. Затова най-важната роля на човека е добре да възпита своите чеда. Може професор да е, може и нобелов лауреат да бъде, но ако от неговата плът и кръв излезе пройдоха, бандит, каква файда от всичките му признания, пък били те и на световно равнище!

- Само в дома ли съзирате основанията за отклоненията в поведението на малолетните и непълнолетните?

Напоследък много ме мъчи една мисъл – за ролята на училището. Според мен, в момента, въпросът над въпросите е възпитанието на подрастващите за да израстнат утре добри хора. Компютърната генерация, която сега се оформя, все повече се обезчовечава. Учителите трябва донякъде да коригират развитите в семейството недостатъци или пък да доразработят положителните черти, и да създават правилен мироглед у децата. Полезно е да има и здравна просвета, и сексуална, и екологична... Но най-първо, необходимо е да има час по човекознание – в този час да се прави нещо като хирургическа дисекция на поведението на отделния ученик: анализ, оценка, корегиране. Ако идеята се възприеме ще се наложи нова дисциплина в педагогиката да бъде открита – тъй като всеки учител не е в състояние да се заеме с подобна работа. Възрастните ходят при психоаналитици. Те може би не биха опрели до тази терапия, ако отнапред – чрез добър педагог – са узнали кое е добро и кое е лошо в характера им им, къде са техните слабости и как да ги преодоляват... Момичетата и момчетата трябва да имат представа за собственото си участие в общото; трябва да притежават критерии за стойностните си качества както и за вината си. Та, думата ми беше за този час по човекознание. Може някому да прозвучи наивно. Аз обаче съм убедена, че след петдесет години, например, някой умен мъж ще се сети и ще рече: „Защо по-рано не е въведен такъв час в училищата!” Иска ми се сегашният просветен министър, който според мен е интелигентен, да свърже името си с един такъв акт – с очовечаването на младото поколение, със съхраняване на човешкото у него. Освен електронно, то трябва да бъде и нравствено - да държи на уважението, да познава високата цена на малкия жест (една хубава дума, една навреме подадена ръка не струват нищо, но правят чудеса).

- Как си представяте часът по човекознание?

В свободен разговор децата споделят какво и защо ги е огорчило, например. Казват мнението си за начините, по които е било възможно да бъде избегнат неприятния случай. Провиненият пък – да речем, този, който е преджобил другарчето си, посегнал е някому... – ще трябва да отговаря пред всички за това, което е сторил. Съучениците му няма да го съдят. Те, заедно с педагога, ще му помогнат да осъзнае грешката си. Говоря ви за фрагменти от една стъпка, която, изпипана от специалистите, ще направи някакъв друм – по-чист към бъдещето.

- За нея обаче е необходим и подходящ социален фон.

В цивилизования свят обществото предлага на младите стойностни модели за подражание. У нас, в момента то показва неуважение към човешката личност, незачитане на законите, създава у подрастващите презрение към моралните норми, издига до висините звезди със съмнителна стойност.. Младите живеят със съзнанието, че съществува безнаказаност, понеже виждат, че най-големите престъпници не са осъдени – съответно, казват си: „Защо пък аз да не открадна от павилиона?” У дома непрекъснато слушат обобщения от рода на: „Този кретен няма никаква диплома, а как забогатя!” И ето, настройват се пренебрежително към образованието – което би трябвало да бъде стълба към по-високо обществено равнище, и към труда – който пък би трябвало да бъде опора на живота. Скалата на ценностите много се обърка, разлюля се. Преобърна се. Парите изскочиха най-горе, подир тях се подреди лекият живот, който те осигуряват. Истинските стойности - животът, любовта, трудолюбието – паднаха на съвсем ниско равнище. И ето какво се получи например при Кристиян. Ако у него имаше изграден култ към приличието (не в патриархалния смисъл, а в нормата на поведение), той едва ли би стигнал до убийството на своя приятел. Пияният може да бъде в ексцесия, защото при него задръжките са размазани, но в случая размазването на задръжките се дължи на тяхната липса.

- Всички сме разтревожени от тази засилена агресия.

Децата рано съзряват, а отношението към тях е като към хлапета. Няма уважение към личността им. И те не зачитат чуждата личност. В училищата се вихри бабаитлък – банди и техните тартори копират произвола в света на възрастните; воюват помежду си и никой не ги озаптява. А педагозите са отговорни не само за знанията на учениците, но и за израстването им като граждани! Изоставени безконтролни, те са подвластни на вируса „показване чрез сила”.

- На нашето време ли принадлежи този вирус или на тяхната възраст?


И на двете. В тийнейджърската възраст всяко дете повече или по-малко иска да докаже себе си, да се изскубне от властта – най-вече на майката. В желанието си да се представят в света и да се наложат в него, юношите и девойките по някакъв начин се изрепчват. Момичетата, например, свободно говорят за сексуалните си връзки. Често жаждата за самоизява е криворазбрана. Тя поражда своеобразно съревнование, което си е чиста проба завист. Та нали заради накърнената им от тяхната по-хубава и по-умна съученичка момичета убиха своя съученичса... Пак се връщам към потребността от час по човекознание. В нашето общество не се говори открито за слабостите на хората, а те са главната причина за неумението да се живее нормално. По цял свят младите се събират, както се казва на техен език – купонясват. Естествено е, възрастта им си иска своето. Никъде обаче в питейни заведения не им сервират алкохол. Да вземем онзи многоговорещ случай с Челси, дъщерята на Бил Клинтън – тогава президент на Съединените щати. В подобно заведение отказват да приемат поръчката й, понеже не е навършила годините, при които може да си позволи такова удоволствие. У нас, около училищата е пълно с кафенета, барчета..., където по всяко време можете да видите ученици с чашка в ръка. Наскоро гледах по улица „Граф Игнатиев” тръгнали на футболен мач тълпи от тийнейджъри и от по-големи младежи – бяха страшно шумни и възбудени. Крещяха, говореха на груб език, бълваха цинизми. Всеки от тях надигаше голяма, двулитрова бутилка с бира. Къде беше полицията! Нейното присъствие в такива моменти е особено необходимо. Хората трябва да усещат държавността по всяко време, а нея, именно полицията я олицетворява. Но ако мъжете в униформа жвакат дъвка и задяват девойки или си разказват вицове на ъгъла, няма никаква полза от тяхното “засилено присъствие” където и да било. Има акция „Респект” – добре, потребна е. Тя обаче е насочена към едрите риби. Друг е въпросът доколко се справя с тях. Всеки Божи ден обаче човек се сблъсква с дребната, с битовата престъпност, на която служителите на МВР не обръщат никакво внимание.

- У нас превенцията срещу детската престъпност и срещу злодеянията над деца е кампанийна. Трябва нещо страшно да се случи, за да бъде задействан механизъм. После пак. И пак...

Тази кампанийност може би стана стил на живот – навярно, защото никой не търси отговорност от хората, които щедро са давали обещания преди да се настанят в парламента. Никой сериозно не им държи сметка, когато стане някаква беля. Министър да си е подал оставката заради извършено в неговия ресор голямо престъпление?! Управляващите мислят за трайното си окопаване във властта, а малко - за ангажиментите си, които поемат, когато влизат в нея. Законът за закрила на детето трябва да бъде един от водещите в нашето правораздаване. Социалните грижи не бива да бъдат само лозунги; не може момичета и момчета да остават в семейства на тежки алкохолици, при майки- проститутки, или при безработни родители, които ги изпращат да просят. Приемното семейство може да спаси доста деца, но в България то все още е слабо развито. Защо?

- Възрастните се оплакват, че достъпът им до света на тийнейджърите е труден, дори – невъзможен. Съгласна ли сте с подобна пораженска позиция?

В музея в Багдад ми показаха шумерска плочка от преди 4 хилядолетия с текст: „Лошо вървят днешните млади, не са като нас на техните години”. Конфликтът между поколенията е извечен. Но, той бива остър и нормален. У нас, в момента е доста наточен. Зейнала е пропаст, която става все по-дълбока и по- непреодолима. Майките и бащите, прекалено заети със собствените си персони (кариера, удоволствия...), всъщност отглеждат гарвани... В Троян имах среща с ученици от гимназиалните класове. Появиха се в салона напълно апатични– ясно личеше, че идваха по задължение, заради някаква писателка от София. Стената беше непробиваема, докато не заговорих с тях като с връстници – за живота като такъв. Напипахме въпроси, които ги вълнуват. Заинтригуваха се. От слушатели се превърнаха в събеседници. Получи се една от най-хубавите ми срещи за миналата година, защото срещу себе си усетих отключената положителна енергия на млади хора, които търсят своето достойно място в съвременния труден живот.

- Като човек, „лежал” преди доста време в клиниката по наркомании и алкохолизъм в квартал Суходол – вашата диагноза на днешната ситуация на зависимостите.

Борбата с дрогата е третата световна война на човечеството. Наркотиците са по-опасни от тероризма на ислямските фундаменталисти, понеже засягат утрешното население на света. У нас напоследък бе направено доста за лечението им, а малко – за превенцията. Така е, понеже допускат в България да влизат стотици килограми наркотици, да има цехове за синтетична дрога, край училищата да шетат знайни на целия квартал наркодилъри, София да е разделена на наркозони, които почти се покриват с чадърите на съответните районни управления на МВР. В Сливенския затвор, където по своя воля престояхте, за да непишете “Сивият дом” видяхте и майката, отнела живота на своите деца. Беше ги отровила с гъби. След държавната присъда, тя бе получила и собствена. Майчинското й чувство бе осъдило нейното деяние на вечна мъка. Сновеше по коридорите, удряше си главата в стената, стенеше като смъртно ранено животно. В затвора най-потресаващи за мен бяха докосването ми до тази жена и до бебенцата в родилното отделение. Те виждаха небето през решетки още в зората на своя живот

- Криминална писателка – защо избрахте това тежко предизвикателство?

Мразя делението на литературата според темата, която авторът разработва. Според него излиза, че и Достоевски е криминален писател... В книгите си аз правя образи и внушения, в тях има психология, героите се развиват на фона на социален живот, на действаща политика... А интересът ми към злодеянията се появи в началото на осемдесетте години на миналото столетие, когато имаше бум в женската престъпност, но темата беше абсолютно табу за журналистите – понеже социализмът беше нещо като блажен остров, незасегнат от процесите, които се развиват по света. Преодолявах съпротива от всякакво естество. Посещавах съдилища, следователи... И така, докато реших, че съм готова да се пусна в най-дълбокия вир – в затвора. В Сливенския затвор разбрах, че никаква наука не може да подготви човека за това място – толкова е трудно и необичайно. Щом излязох от там, цялото ми същество копнееше да покаже на хората какво губят, печелейки по незаконни начини пари, любов, кариера. Пропиляват години от своя живот, губят семейство, деца, любов... Когато решетките останат зад гърба им, те вече са трайно осакатени. Проучванията за мафията започнах тогава, когато всички казваха: „В България мафия няма”. Написах първата у нас художествена книга за нея – „Отровният паяк”. По-късно - в „Любов в криминално време” (2005) показах корупцията в най-високите етажи на МВР, на магистратурата и на държавното управление . Властващата престъпност - обект на „Дни за любов и убийства” (2006) – е обхванала всички сфери на обществото и фатално разделя хората на много богати и много бедни. Богатите стават все по-безмилостни, когато замирише на пари и все по-жадни за власт, а бедните, които са почти 80 процента от населението, постепенно се превръщат в обезверена и отчаяна маса, чийто духовен кръгозор катастрофално се стеснява за сметка на биологичния инстинкт за самосъхранение и оцеляване.

- Обичате да вървите по острието на бръснача.

Винаги ме е интересувало екстремното. При криминалните сюжети авторът се движи между приетото за нормално и ненормалното. Защо, да речем, един до вчера почтен гражданин, добър служител и примерен баща, изведнъж убива или краде? Странностите в човешката психика са голямо предизвикателство за писателя. Достигне ли до някакво просветление, може да помогне на другите хора да разберат какво не бива да правят. Дълбоко съм убедена, че отрицателният литературен пример възпитава не по-зле от положителния защото събужда естествената съпротива на човека срещу злото. Нерядко той става коректив на поведението на читателя. При обсъждане на „Сивия дом” в малко градче, жена ми целуна ръката и рече: „Когато прочетох вашата книга, аз спрях да крада от магазина. Какво ли щеше да стане с децата ми, ако бях продължила. Благодаря ви”

- Цената на вашата популярност каква е?

Труд. Труд. Труд. Уважавам моите читатели и никога не бих си позволила да им литературна чалга. Много задълбочено изследвам материята, за която пиша. Често ме питат: „Работила ли си в полицията, в съда или в прокуратурата? Била ли си в престъпна банда?” Проучвам, понякога с цената на унижения – защото не всички хора са склонни да те допуснат до себе си. Разбрала съм, че добра книга става когато писателят има здрави крака – да се вре и в най-недостъпните места. Потребни са му логика и въображение – за да осмисли събраната информация и да изгради литературен свят, който да бъде толкова автентичен, че читателите да се чувстват в свои води и да се идентифицират с героите на романа. Не накрая на писателя са необходими упоритост и постоянство, защото понякога ровенето в думите прилича на изнурителен миньорски труд.. Нашето време изисква интересна интрига, завладяващ сюжет както и жив образен език. Динамиката е задължителна.

- Живеете ли с чувството, че пишете история на това време?

Толкова високо самочувствие нямам.

- И все пак, успявате.

Отглеждам си градинката и се старая цветята, които садя, когато цъфнат, да радват хората. Дали книгите ми са хубави, читателите ще решат.Моят принцип е: „Копаеш ли нещо, копай дълбоко – може би там, долу е златото”.