България е орисана да я управляват некадърници

Печат

20 ноември 2006, blitz.bg, Автор: Надежда СТАМБОЛИЕВА
Престъпността избуя от отчаянието на излъганите надежди, твърди българската Агата Кристи

На девети ноември Донка Петрунова навърши 75 години. Юбилей, който хората отбелязват по различен начин. Нейният беше скромен. Тя просто завърши поредния си роман и с това се отчете пред себе си. И пред читателите, които посягат с удоволствие към всяка следваща нейна творба.
Наричат Донка “българската Агата Кристи”. Критиката я сравнява с най-нашумелите световни автори на криминално-психологически трилъри. Едно от най-ярките имена у нас, Донка е и сред писателите с най-висок тираж, почти наравно с Христо Калчев.


Член на Международната асоциация на писателите-криминалисти, Донка Петрунова има зад гърба си 17 успешни книги. Навремето като журналистка направи истинска сензация, когато доброволно влезе в Женския затвор, а после в клиниката по алкохолизъм и наркомании.
Донка не е от хората, над които съдбата ръси блага в изобилие. Изживя най-страшната от всички мъки - загуби двете си деца, погреба брат, съпруг, всичките си близки. Но успя да превъзмогне болката. Дотолкова, доколкото е достатъчно, за да продължи напред. Помогна й единствено работата, която я погълна изцяло.


Още веднъж честит рожден ден и за много години, от сърце ви желая здраве и нови успехи. Сетиха ли се за вас?

- О, да, много хора - приятели, колеги...

Имам предвид други хора - културният министър, президентът...

- А, не, не, те си имат свои грижи, свои близки и свои протежета...

Как се чувствате? Как бихте обяснили неизчерпаемата си жизненост и работоспособност? Повечето от връстниците ви смятат, че това е време на заслужена почивка, вие кога ще си починете?


- В момента правя това, което е естествената ми форма на живот - пиша. Аз съм работохоличка, за мен работата - умствена или физическа - е като наркотик, започна ли я, няма спиране. Писането обаче не е само работа, то е и моето спасение. То е в същото време удовлетворение от изпълнението на моята мисия. Може да прозвучи нескромно, но смятам, че имам такава мисия. Видяла съм добро и зло, натрупала съм дълбоко в себе си познания и опит и смятам, че съм длъжна да ги преосмисля и предам като послание към хората. Моето послание е за устойчива нравственост и по-висок морал. Не знам дали успявам, но поне се опитвам. Разбрах, че самотата е най-скъпо платената свобода. Осъзнах, че когато дойде голямата беда, човек не бива да се предава, трябва да намери и в най-лошото доброто, за да изживее дните си достойно.

В последната ви книга става дума за класически конфликт между майка и дъщеря, основаващ се на факта, че момичето не иска да живее в сянката на успялата жена. Как бихте коментирали с днешна дата това явление?


- Проблемът на децата на известни родители е стар колкото света и е много интересен поради своята повторяемост. На едни от тези деца е толкова удобно да живеят с привилегиите на родителите си, че не правят никакви усилия, за да постигнат нещо сами. Други обаче се чувстват потиснати и смазани, а трети се борят, за да си създадат свое собствено име. Моята героиня е от борещите се, но това все пак е героиня от роман. В живота всичко може да се случи.

Имах предвид криминалните прояви на синове и дъщери на хора с почтено име и доказан авторитет в обществото, които със сигурност не са възпитавали децата си да станат престъпници...

- Живеем в трудно, размирно време, престъпността страшно много се увеличи. Това е характерно за времето на междуцарствие, когато нормите и правилата се потъпкват, а не са създадени нови. Много отрицателна енергия се натрупа, докато ни държаха в кафез тези четири социалистически десетилетия, и тя избухна. Но се подсили, подхрани и избуя в новото време, в което надеждите за очакваните промени се превърнаха в разочарование от поредната голяма лъжа. За съжаление в основата стоят пак криворазбраните надежди. Ние вечно очакваме, но нищо не правим нещата да се променят към добро. Преобърнаха се традиционните ценности. Днес никой не смее да си остави ключа под черджето, да си пусне детето само на училище, да остави старите хора да се разхождат до късно по улиците... Страхът завладя обществото, защото насилието изскочи и се развилня. Дойде култът към парите. Още от съвсем малки децата чуват у дома непрекъснато разговори, че парите не стигат, че някой си по нечестен, престъпен начин успял да натрупа пари, имоти. Изчезна култът към труда, а се налага култът към богатството, към богатите хора, онези с лъскави лимузини и много пари. Пазарът и улицата са пълни с всякакви изкушения, какво ли няма по магазините и на всекиму се иска да купи по нещо. И понеже е загърбено традиционното възпитание, немалко млади се изкушават да откраднат, но да си купят хубави дънки, а след това ризка и се подхлъзват по нанадолнището...

Напоследък се шири мнение, че жените са на път да засенчат мъжете в престъпния свят. Има ли такава тенденция или това са само мъжки приказки?

- По мои наблюдения престъпният свят е преди всичко мъжки, въпреки че престъпността сред жените нарасна неимоверно много. В моя роман “Дни за любов и убийства” главната героиня е специалист по взривяването. По този начин тя удовлетворява своите нужди и суетата си. В по-предишния роман “Любов в криминално време”, в който главни герои са бизнес дама и полицейски генерал, жената става доброволно оръжие на генерала и върши невероятни престъпления, най-доходно сред които е износът на проститутки.

Най-лесни жертви на това трудно време стават старите и болните. Вие също сте във възрастта над 55 и едва ли размерът на пенсията ви задоволява. Как бихте коментирали битието на пенсионерите днес и политиката на управляващите в това отношение? Спасение ли е за нас влизането ни в Евросъюза?

- Ще видим какво ще ни донесе Евросъюзът, но е безспорно, че на тези два милиона пенсионери е най-тежко. Първо, защото възрастните трудно се адаптират към промените, към едно съвършено различно, пазарно общество. Второ, пенсионерите у нас са подложени на нечуван геноцид, обречени са на мъчителна и бавна агония! Не само материална, а и духовна! Много повече внимание се отделя на фолкпевици и мутри, на спортисти и политици, на личности еднодневки, отколкото на пенсионерите. И ако хуманността на обществото се измерва по грижата за децата и възрастните, ясна е “висотата” на управниците! България е орисана да я управляват некадърници! На пръсти се броят личностите и оттам идват всичките ни беди! Затова България все лъкатуши по ръба!

 

Как си обяснявате, че по върховете изплуват все неподходящи хора?

- Когато има такова разместване на пластовете, утайката изплува на повърхността. Но ще мине време, водата ще се оттече и боклукът ще се утаи на дъното, там, където му е мястото. Това, което не ми харесва, е, че ние чакаме този момент да настъпи от само себе си.

Но какво могат да направят пенсионерите?

- Ако не друго, докато са здрави, биха могли да работят. Има здрави и прави пенсионери, които обаче непрекъснато се ослушват. А все някаква работа могат да си намерят, избор има, не са само кофите за боклук! Отвикнахме сами да ръководим съдбите си и това е най-сериозният ни проблем. Затова се радвам на младите находчиви хора. Не всички бизнесмени въртят мръсни пари. Има почтени, интелигентни, те са основата на средната класа, каквато ще има скоро у нас!