Писателка сваля правителство

Печат

Развихря се войната на олигарсите
Интервю на Мариана Кирова
Интересът погребва идеалите. Само червените и сините бабички защитават партийните идеологии. Правото се разминава с правдата, когато служи на силните на деня. Самотата е най-скъпо платената свобода.

- Госпожо Петрунова, вашият последен роман „Бели рози в черна ваза” е вече на книжния пазар. Първите му читатели го определят като „Страшен донос” на времето, в което живеем. Съгласна ли сте с това определение?

Донос? Мразя тази дума, макар че в случая тя определя характера на „Бели рози в черна ваза” В романа си пресъздавам абсурдите на Прехода. Всичко се промени, но не такива промени очаквахме през 1989 година. В обществото се прокара непреходна граница между милионите мизерстващи и хилядите охолно живеещи българи. Ценностите се преобърнаха с краката нагоре. Парите се издигнаха в култ, умението да се правят далавери започна да се приема като добродетел. Дори любовта се подчини на интереса. Разочарованието обезвери хората, а парите обезчовечиха онези, които ги спечелиха по нечестен начин.

- Романът е любовно-криминален, а всъщност зад занимателната интрига се разкриват най-злободневните проблеми на обществото?


Съвременният читател се вълнува от загадката „Кой е убиецът”, но същевременно размишлява върху причините за убийството, защото животът му минава в пиковите часове на съвременната престъпност..

- В романа ви хора на властта и лица със съмнителен бизнес са в странна симбиоза. Какво ви провокира да превърнете този „деликатен” проблем в една от водещите сюжетни нишки в романа?

Истината е, че с този роман исках да избягам от криминалната действителност. Започнах да пиша за един необичаен любовен четириъгълник. Но някак неусетно нещата завиха към политиката и задълбаха в нейните български особености.

- Не е ли пресилено да превръщате цяло едно правителство в отрицателен герой на романа си?

Обрисувах го такова, каквото го виждам с очите на мнозинството българи. Ние възлагаме твърде големи надежди на правителството, което олицетворява властта. Бедата е, че министерските или депутатски кресла разпиляват добрите намерения. и с право възкръсна нецензурният лаф на Бай Ганьо: Всички са маскари.

- Герой в романа ви става жертва на неутолимата си жажда за власт?Защо му позволихте да повлече към преизподнята съпругата и любовниците си?

Аз разказвам за един виден столичен адвокат, бивш народен представител, който иска да се включи отново в голямата политика. Той създава нова партия и същевременно конспиративно подготвя почвата за предсрочни избори.. Във всеки етап от живота си той се опира на подходящата жена, която да го подкрепя и окуражава. По някаква сляпа случайност попада на две приятелки на съпруга си и в края на живота си оформя един доста земетръсен четириъгълник.

- След прочита на романа читателят остава с впечатление, че визирате това правителство. Аз няма да ви попитам кои са прототипите на вашите министри и олигарси, защото България има нужда от живи писатели. Но какво може да разкриете все пак?


Аз наистина описвам едно правителство, което много от читателите приемат като действащото в момента. Обаждат ми се по телефона и ме питат – този или онзи си имала предвид? Хората разпознават страшно много лица в един и същи герой и това подсказва, че съм показала знаковите фигури на нашето време. Истината е, че в романа съм фокусирала чертите на няколко министерски кабинета, които превърнаха лицемерието в стил на управление и стигнаха до цинизъма на недосегаемите. За част от моите герои политиката е доходен бизнес и за да го запазят те потъпкват морал и закон. В такава атмосфера предприемчивите българи нямат възможност да просперират. Но най-лошото е усещането на хората, че не са закриляни от правителството и от властта. Обезверяването залива страната като епидемия.Обикновеният човек е в безизходица, ако попадне в беда. Правото е на страната на силните на деня – хората с пари и власт. Не случайно една от героините ми казва: За кокошка няма прошка. За милион няма закон.

- Спомням си, че този разговор в ареста ме потресе. Нима е възможно невинен човек да бъде обвинен така категорично в престъпление, което не е извършил?

Всичко е възможно, когато случаят се разследва от некадърен дознател и се ръководи от продажен директор на полицията, а конците се дърпат от министъра на вътрешните работи, а той пък изпълнява волята на най-богатия олигарх.

- Смятате ли, че българската олигархия е толкова мощна, колкото я представяте в романа си?

За успеха на предизборната кампания са нужни не пари, а изключително много пари, които и най-запаленият фен на дадена партия не може да даде. Олигарсите.– най-богатите българи, избират партията, която ще им служи най-добре, а след това с мощна финансова инжекция я вдигат на върха. Читателите ще открият в романа механизмите с които се съставя правителство и методите, с които то бива ръководено от своите финансови благодетели.

- От романа се разбира, че навлизаме в период на ожесточена война между олигарсите. По своята мащабност и безпощадност тя затъмнява ганстерската война между престъпните босове.

Печалбите от търговията с наркотици и проститутки се мерят с милиони, докато олигарсите се борят за милиардите от евро фондовете, предвидени за нашата страна. Ако забелязвате, през последните години гангстерски убийства оредяха, а зачестиха покушения над известни, хора с широк легален бизнес. Подмолната война на олигарсите е невероятно жестока и безпощадна. Който държи властовите позиции, той ще вземе най-апетитните поръчки и ще ”гушне” големите пари.

- Защо тези олигарси нямат лица?

Не всички са анонимни, но доста от тях стават известни, след като бъдат убити или въвлечени в голям скандал. Достатъчно са умни, за да знаят, че в момента сянката е тяхната най-оптимална среда.

- Да ви разбираме ли, че политиците са фигуранти точно на тази невидима прослойка?

Не, те са актьори в тази игра. Всеки актьор играе по сценария, но влага и нещо от себе си. Лошото е, че политиката стана преди всичко бизнес. Вече само червените и сините бабички имат идеали и са готови да се скубят за косите, когато бранят партийните си идеологии. Всички останали са подвластни преди всичко на интереси. Не случайно жадуваните промени през 1989 г не станаха. За кадърността на управляващите се съди по ръста на производството и на доходите, а за морала им – по отношението им към старите и към децата. Абсолютен тапигьозлък е да се хвалиш с 7 процента ръст на икономиката при 15 % инфлация. Не може с два милиона възрастни хора, които са работили през целия си живот, днес да агонизират в мизерия. Това е геноцид. От друга страна, все борим с директиви демографския срив, но реално нищо не се прави за децата. Ето, това са част от проблемите на обикновените хора и на обществото.

- Какво е вашето обяснение за това, което се случва?

Моето обяснение е, че властта попада в ръцете на най-неподходящите хора. Убедена съм, че в България има компетентни и морални хора, които биха намерили правилни решения и за икономиката, и за администрацията и за спорта дори.Свободата се превърна в свободия, а не може един народ да живее без правила. Нашите големи мъже неглижират задълженията си. Ето – всички критични доклади от Европейския съюз се приемат едва ли не на нож, с внушението: откъде накъде нас ще ни критикуват тези от Брюксел. Това е една отживелица от комунизма, при който партията не можеше да греши.

- В края на романа ви правителството пада. Това ли е логиката на нещата?

Това, което в живота не става, въпреки безбройните гафове на наши министри и депутати, аз го правя в романа. Опитах се да покажа, че може да се отлепим от дъното на блатото, да излезем от черната ваза, в която като бели рози сме поставени. Никой не бива да забравя, че розите имат бодли. Искам да покажа, че злото не е вечно, че колкото и да са силни управляващите, колкото и да са мощни олигарсите, все пак има начини да бъдат озаптени. Целта ми е хората, като прочетат книгата, да повярват повече на себе си. Това, което ме провокира да напиша романа е ширещото се обезверяване. Не бива във всяко нещо да виждаме само лошото. Винаги съм твърдяла, че доброто е далеч повече от злото, иначе животът би загинал.

- Едно от посланията на романа ви е: всеки със своите професионални умения и нравствени сили да се опълчи срещу злото. Защо натоварихте журналистите с мисията да покажат, че това е възможно?

Напълно логично е да се изчерпи търпението. А журналистите са тези, които могат да реагират най-адекватно, тъй като образно казано те са в окото на бурята. В романа те защитават с юмруци честта на своя колежка, а с професионализма си разобличават симбиозата между управляващите и престъпността. Наясно съм, че у нас правдата не винаги отговаря на правото. Ние сме като лодка в бурно море – вълните я влачат и тя не може да пусне котва. И ми се иска да покажем, че не сме пионки. От Европейския съюз трябва да блъскат отвън, ние трябва да оттласкваме отвътре, за да излезем от това блато. Всичко, което се случва, дълбоко ме възмущава, защото това не е европейска политика, а дъхащо на ориентализъм поведение.

- Затова ли бягате от София във вилата си, за да пишете?

След всички катаклизми в моя живот разбрах, че самотата е най-скъпо платената свобода. Тя ти позволява да живееш по най-добрия за тебе начин, а мене това е работата.